Вече е официално това, което от двайсетина дни си шушукаше цялото общество. Което си мислехме всички, докато медиите ни предаваха на живо мъчителната смърт на един известен актьор. Андрей Баташов умря от цироза. Гледах го преди малко повече от месец. Даваше интервю по телевизия „Европа”. Имаше сиво-жълт тен.

Говореше бавно, като човек, който внимава как артикулира думите, защото си няма много вяра, че устата и езикът му го слушат. Хората, които пият много и отчаяно, изглеждат по определен начин.

Не съм въздържателка. Напротив. Обичам да пия вино. Не понасям твърдия алкохол, защото те удря като парен чук в главата, а това ми е интересно само като чета за него, че се е случило на някой друг. Обичам бавното весело опияние, а не отчаяното, самотното, заради веществото в системата ти. Случвали са се периоди в живота ми, когато съм пиела по-често – студентски години, отпуски, бохемски компании. Но за мое щастие имам ужасяващи махмурлуци, които не ми позволяват да се пропия окончателно и безвъзвратно, макар че виното ми е вкусно.

Разграждам трудно и бавно алкохола и една сутрин след прекаляване е достатъчна да ме откаже от пиенето за седмици. Също така за мое щастие пиянството ми неминуемо завършва със заспиване, поради което не мога да пия в никакво друго време на деня, освен вечер, и то само ако съм сигурна, че веднага след това задължително ще си легна. Чаша вино на обед, бира в следобедната почивка – нямам представа какво е това.

От много години обаче работя в сфера, в която всичко живо около мен пие на провала. Имала съм колеги, които започват деня си с „весело кафе” – една част кафе, две части водка или коняк. Всичките ми служебни партита са тежко полети, с много излагации – я ще се натъкна на някой търкалящ се в коридора в безпомощно състояние, я ще налетя в някоя тоалетна, докато колежка прави свирка на колега, докато жена му е само на една врата разстояние. На този фон моят весел флирт с виното и бохемската ми природа са като непорочност на монахиня.

Много от професионално познатите ми хора са с тежки зависимости от пиенето. По шкафчетата им и дори направо на бюрата им, докато кротко си поработват, могат да се видят отпочнати шишета.

При хората на интелектуалния труд е така. Колкото по-творческа е професията, толкова е по-вероятно около теб да има хайде не алкохолици, но тежки пияници. Никого не съдя, те пък могат да кажат, че аз съм си избрала да се самоубия със стрес, пушене и живот около големи пътни столични възли, над които са надвиснали гъсти оловни изпарения. Макар в пълно съзнание и с бистър ум през повечето време, но също така сигурно по този начин наистина се самоубивам. Обаче аз друго се питам: Докога ще замитаме проблемите с алкохола и наркотиците на известните под килима?

Виктория Миланова